revolutionАвтор: Димитър Стоянов

Съвсем наскоро прочетох този афоризъм, който ме накара да се замисля за същността на революциите. Историята помни множество такива – от борбата на крал Чарлс I с парламентаристите, през идеализма на Американската революция и кървавите ексцесии на якобинците във Франция, та чак до събитията през целия XIX век(1830, 1848, 1871) и диаболичните такива в Русия от 1917-1918 г. Но какво е общото и различното между тях?

Казано най-общо и абстрактно, всички те са проява на въстание срещу един съществуващ ред и целят да го заменят с нов или просто да го изменят. Но, попадайки в спецификата, бихме могли да различим нюансите на различни видове идеологии, които се преплитат по особен път с редица други фактори, за да се кулминират във възникването на различни явление. В някои от случаите лумпенизираните тълпи просто търсят своя нов Марат, докато в други – в разгорещен дебат, включващ „Записките на федералиста“(Джеймс Мадисън, Александър Хамилтън и Джон Доу – федералисти) и „Писма от федеративния фермер“(Ричард Хенри Лий и Меланктън Смит – антифедералисти), обосновават основните възможни параметри на една нова държава.

Разбира се, като идеен спектър Мадисън и Робеспиер се намират прекалено дистанцирано един от друг, но това все още не дава обоснован отговор за същността на една революция. След като тя може да се разгледа като процес, който е съпътстван с бурни промени за кратък срок от време и в повечето случаи радикални ексцесии, би следвало да обърнем внимание на това какво би станало, ако събитията се развият по друг начин.

Изпитала стихията на собствената си революция, еволюирала в кромуелска диктатура, Англия бързо осъзнава възможността да замени революционните изстъпления със серия от реформи, които да създадат достатъчно добра система, ограничавайки възможността за развитие на крайности и запазвайки стабилността в дългосрочен план. И наистина успяват – на фона на провалената „златна среда“ на Бизе и поредната вълна от барикади по парижките улици, британските джентълмени постепенно разширяват законодателното право, а кралицата Виктория остава известна с думите си „Управлението – на министрите, мъдрите съвети – на кралицата“.

И в същото време, докато някои революции имат положителни измерения, други просто се нуждаят от своя Метерних или Бонапарт, за да се запази самата същност на цивилизацията, преди тя да бъде изкоренена окончателно от тълпите и влияещите им радикали, независимо дали те ще са дантоновци, робеспиеровци, ленинци или троцкисти.

Но революцията не винаги може да стане по кръвопролитен път и да носи отрицателни последствия на едно общество. Тя може да въплъщава в себе си една цялостна концепция и да промени страната отвътре в по-добра посока, използвайки напълно нормални средства. Така например, в началото на 20 век, Шпенглер, Хайдегер и др. създават идеята за т.н. „консервативна революция“, чиято цел е да даде адекватна защита на десните принципи срещу настъпващата вълна на егалитиризма и етатизма. По-късно в Съединените щати Бари Голдуотър задава едно послание, което две десетилетия по-късно Роналд Рейгън въплъщава в реалност под името „рейгънова революция“, преобръщайки упадъка на страната си по силата на нетрадиционни мерки и бързи действия. В края на краищата – всичко се състои в рационалността на индивида.

Именно затова и историята ни е показала, че идеологии, които се стремят да сътворят общество, основано на колективна унификация, са злокачествени. Идеологии, които целят да превърнат държавата в рая на земята, не са по-добри. Социалното инженерство, в което най-важна е „петилетката”, „структурата”, „пролетариата”, „бъдещето” винаги означава тоталитаризъм: репресия срещу всичко, което не може да се побере на поточната линия на официалната догма. И всичко, което не съответстваше на догмата, трябваше да се „постриже”, „превъзпита”, „изолира”. Революциите възникнаха като борба с „догмите”, за да сътворят на свой ред такива. А манипулациите, демагогията и организираното насилие останаха единственият способ на тези режими, с които те можеха да задържат властовия си монопол, така че да продължат да фабрикуват пионери, комсомолци, комунисти.

Опитът е доказал, че в дъното на по-голямата част от революциите винаги се крие нещо подобно. Но възможно ли е обаче да се противостои на подобно нещо?

Разбира се. На революцията с контрареволюция, както казват някои. Защото рационалността и индивидуалната свобода са сътворили един определен естествен порядък, една непринудена хармония, в които се развива свободния човек, отвъд аршина на унификацията. И този свободен човек  би следвало да се брани срещу силите на задължаващата мисловна алхимия. За да се реализира, на свободния човек не му е потребна „система” или „нахална държава”, която да му определя ценностния ред. Не са му потребни „компетентни плановици”, в шаблоните на които той да живее активно като роб. 

Във възникването на такъв спонтанен ред се състои и най-силният отговор срещу налагането на претенциозните и обширни проекти на социалните инженери. Техният утопизъм се оказа кървав реализъм. Пушекът от комините на заводите не можа да компенсира ограбената свобода.

В естествения и спонтанен ред, който значи уникалност и многообразие,  се ражда порядъкът, в него се дефинира и смисълът, в него намират приложение и универсалните истини, които не са натрапчиви или насилствени. Затова са истини. Другото е догма, като дописка от първа страница на „Работническо дело”.

Революция, възправяща се срещу този ред, е обречена на кръв и провал. Революция, целяща да подтикне към защитата на този ред, е обречена на успех.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: