pnikolov_snimka_02Но „модатата” в политиката, както във всяко друго нещо, е временно явление. Избирателят няма дълго да се впечатлява от екстравагантната симбиоза на „хълцащ” социализъм, задавен с феминистки  еко-движения (каквато е „модата” на европейските леви в момента)  или да си губи вниманието по субекти, които изчерпват политическата си визия вкъщи пред огледалото, докато имитират  диктатори от миналия век. На фона на тази повърхностна констелация, в която политическият маркетинг играе по-значима роля от самия процес на конструиране на политиката, консерватизмът е политическа диалектика на съдържанието.

Г-н Николов, вие сте автор на изследването „Раждането на българския консерватизъм”. Разкажете за аудиторията на conservative.bg от къде формирахте в себе си този интерес към дясно-консервативната политика в България?

Израснах през 90-те. Това беше период на истински взрив на политическите дебати. Политиката (а това в голяма степен означава и историята) беше навсякъде – в семейството, в компанията, в квартала, в училището… През 90-те години Десницата не просто доминираше в политическия живот на България, тогава тя наложи своя дневен ред над цялото общество и превърна собствените си приоритети в национални. Свободата, капитализмът, собствеността и пр. бяха онези консервативни ценности, които бяха защитени на полето на политическия дебат и в последствие реализирани в реалната политика. Като добавите към това родовата ми памет, патриотизма и магнетичния свят на православието, в който бавно прониквах, се получава цял калейдоскоп от принципи, ценности и каузи, които ме формираха като консерватор.

Каква е поуката за читателите на книгата ви и каква отделно е поуката за нейния автор след като тя излезе на българския книжен пазар?

Все пак е добре читателите на вашия сайт да си набавят и самата книга. Основните по-скоро изводи, отколкото поуки обаче са два. Първо – в България има истинска консервативна традиция и тя предхожда изграждането на модерната българска държава поне с няколко десетилетия. И второ – макар и налична достатъчно отдавна, българската консервативна традиция е плитка, тя няма онези дълбоки корени на класическия европейски консерватизъм, и това винаги я е обричало и отново ще я обрича на краткотрайност и ефимерност на политическите й проекти.

Що се отнася до личните ми поуки, за пореден път се убедих, че в България няма истински силна консервативна общност. Книгата беше купена от много хора (издателят ми е повече от доволен), те прочетоха предговора й, впечатлиха се от него и с пиетет я поставиха в библиотеките си да събира прах. При всяко положение обаче, книгата не предизвика дебат, какъвто според мен заслужаваше.

Може ли да посочите приликите и разликите между българската консервативна традиция, доколкото има такава, и европейската?

Класическия европейски консерватизъм е аристократичен като генезис. В България в епохата на националната еманципация традиционната фанариотска аристокрация е практически остракирана от националното тяло на българите. Затова именно българският консерватизъм е плитък. Защото му липсва фундаментът, който би го превърнал в нещо по-дълбоко.

Има ли политическа партия в постсоциалистическия опит на страната, която в някаква степен може да бъде позиционирана като традиционалистки консервативна в идеологически аспект? 

Има партии, които са носели отделни елементи на консерватизма, но никоя не го е олицетворявала изцяло. През 90-те години СДС беше една едновременно реформистка, но също така и реставрационна партия. Освен да модернизират България, сините си поставяха целта да реституират собствеността, да възстановят монархията и др. СДС роди и един спокоен патриотизъм, откриващ българските национални интереси в отстояването на самостоятелността на страната от Русия и в обръщането й към Запада. През 2001 г. обаче, със завръщането на бившия български монарх и създаването на НДСВ, сърцето на десницата буквално беше изтръгнато и истинското консервативно ядро на дясното – разбито. По простата причина, че именно царската династия в най-голяма степен олицетворяваше консервативните тенденции вдясно. Кризата на идентичността в десницата се задълбочи още повече, след като големите геополитически приоритети на прехода бяха реализирани и СДС изгуби базовите си ценностни ориентири. Именно тогава с големи амбиции се създаде ДСБ, партията която беше призвана да се превърне в истинска консервативна политическа сила от ново поколение отвъд хоризонтите на прехода. Лично аз участвах с много вяра в създаването на този политически проект, но за жалост много скоро той се изроди в инструмент за оцеляване на шепа хора. Следващата дясна партия – ГЕРБ, също добави някои щрихи към историята на българското дясно, но поради популистката си природа остана твърде далеч от консерватизма. Днес се изгражда нов десен проект – партията на Меглена Кунева – и се надявам, че ако не консервативен, той ще има достатъчно консервативни елементи за да може човек с моите разбирания да се отъждествява с него.

Според вас узряла ли е българската партийна система, за да може да си позволи лукса да се дели на либерали, консерватори и социалдемократи?

За съжаление недостатъчно. Българските партии все още приемат това за лепене на етикети и дотам. Пък и по-важният кливидж днес не е идеологически, а между партии за които колко книги си чел е важно, и такива за които това няма значение.

Съвременният политически процес сякаш фаворитизира два типа политически формации. Едните – отявлено популистки, а другите – рационализирани организации от технически тип, с прагматичен дискурс. Има ли място на този фон за консервативни партии?

Има. Тенденциите в Европа го показват. В Обединеното кралство Дейвид Камерън възроди Консервативната партия, в Полша Качински води партията си към политически реванш, в Унгария Виктор Орбан осъществи най-впечатляващото политическо завръщане от десетилетия насам. Това са най-силните примери, които показват, че в бъдеще десните формации ще стават все по-консервативни.

Какви са най-големите проблеми, пред които са изправени консервативните партии в Европа? Не смятате ли, че консервативните партии в Европа губят изборната конкуренция с либералните и социалистическите такива след падането на Берлинската стена и , ако да, на какво се дължи това?

Не губят, а печелят. Консервативните партии в Европа (в това число и тези, които са членки на ЕНП но по същество изповядват консервативни, а не християндемократически принципи) вървят нагоре. Единственият риск пред тях е, подчинявайки се на стремежа да съхранят този тренд, те все повече да заприличват на популистки, наместо на традиционни формации. Но „модатата” в политиката, както във всяко друго нещо, е временно явление. Така че различни либерални и популистки „вълни”, от които Европа по традиция „боледува” от време на време, са чисто маркетингов продукт, който изчерпва себе си на електоралния пазар с еднократната „покупка” от страна на избирателите. Но, забележете, при подобен подход в политиката, самата тя се изчерпва с „опаковката” си. В този смисъл, политическите потребители едва ли са съгласни да си купуват екстравагантни опаковки , вместо истинското политическо съдържание. Избирателят няма дълго да се впечатлява от екстравагантната симбиоза на „хълцащ” социализъм, задавен с феминистки  еко-движения (каквато е „модата” на европейските леви в момента)  или да си губи вниманието по субекти, които изчерпват политическата си визия вкъщи пред огледалото, докато имитират  диктатори от миналия век. На фона на тази повърхностна констелация, в която политическият маркетинг играе по-значима роля от самия процес на конструиране на политиката, консерватизмът е политическа диалектика на съдържанието.

Г-н Николов, вие сте и преподавател по политически науки в НБУ. Какви са впечатленията ви от студентската аудитория и формира ли тя някаква „чувствителност” около стандартната дясно-лява дихотомия?

Определено. Расте едно невероятно поколение, което има ценностно разбиране за политиката. Едно поколение отвъд прехода, което с лекота намира отговорите и смислите, които политическата класа вече десет години не успява да нацели. За мен именно срещите със студентите ми са най-яркото доказателство, че периодът на деидеологизацията е преминал и партиите тепърва ще се връщат към традиционните си фундаменти. А това означава, че дебатът ляво-дясно също ще се завърне със страшна сила. Моето ако не друго, ни обещава интересни времена.

Петър Николов-Зиков е роден през 1979 г. в София. Завършва Класическата гимназия (1998 г.), бакалавър по политология 92002 г.) и магистър по политически мениджмънт на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2010 г. защитава докторат по история в нов български университет. Автор е на редица публикации в областта на политическата история и историята на политическите идеи, както и на монографията „Раждането на българския консерватизъм” (София, 2011 г.). От 2010 г. е главен асистент в департамент „Политически науки” на Нов български университет.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: