В края на миналата 2013 излезе ново издание на част от безкрайните „Успоредни животописи“ на Плутарх.

В сегашното издание влизат само досега неизлизали у нас дялове от огромното съчинение:
– Ликург и Нума Помпилий със съпоставка помежду им;
– Солон и Публикола, със съпоставка;
– Кимон и Лукул, със съпоставка;
– Темистокъл и Камил;
– Никий и Крас, със съпоставка;
– Фокион и Катон Млади.


Какво изобщо са „Успоредните животописи“? Дълга поредица литературни биографии на елински и римски държавници (легендарни основатели, царе, диктатори и тирани, пълководци, оратори, демагози, дори предатели), подредени в сравнителни двойки – винаги грък или двойка гърци в сравнение с римлянин или двойка римляни. Затова „Успоредни“. Наистина, невероятно амбициозен проект.

Пък и малко напомня на културен французин, който се опитва да пише исторически паралел между свои сънародници и немци, да кажем, в 1872 или в 1942. Не, разбира се, прекалявам. Но гърците след Плутарх имат още един опит с живота в голяма, културно „двуглава“ империя – и може би не е случайно, че и през османската епоха ще се появят гръцки автори като Георги Трапезундски, които ще гледат на съжителството между своя народ и новата империя като на успех и за двете страни. Graecia capta ferum victorem cepit, „Завладяната Гърция отведе победителя си в плен“, както казва Хораций 🙂 Не само римляните, но и по-просветените османци ще се съгласят с това накрая.

Авторът на „Животописите“, Плутарх, е беотийски грък от Ι-ΙΙ в. сл. Хр., тоест от може би най-щастливия период на Римската империя, жител на градчето Херонея, начетен аристократ, жрец в прочутото общоелинско светилище в Делфи. Целта му е да покаже близостта между двата големи антични народа. Класик в истинския смисъл на думата. Един от най-значимите антични автори. Някога само той и още неколцина древни писатели са били наричани изобщо „автори“, в смисъла на „авторитети“.
Пише на гръцки. Останали са и други съчинения от него. Част от „Животописите“ му пък не е стигнала до нас.
Това, разбира се, е известно на всички, които имат изобщо някакъв интерес към Античността. Тоест, рискувам да открия топлата вода с този постинг, но все предполагам, че тези ми драсканици може да попаднат пред очите на ученици или студенти от нехуманитарни специалности, или изобщо на любопитен, но неизкусен читател. Затова си позволявам и даването на информация, която може да бъде банална за запознатия. Всеки има правото да открие Античността, която си остава красива за въображението.

Доколко това са достоверни биографии? Въпрос без отговор, дори може би малко наивен. Но Плутарх е сериозен и добросъвестен. Но целите на всеки от „Животописите“ му са разнопосочни.
На първо място, вече казах – политическа, да покаже близостта между политическия дух на двата народа – римляните и елините. Самият Плутарх има огромно щастие като автор, защото влиятелните римляни по негово време умеят и обичат да четат на гръцки, а не само на родния си латински.
На второ – възпитателна, може би донякъде демонстративна, съвсем по античному: да покаже добри и лоши примери на обществено поведение, пък и пример за рационален баланс между доверие и скептично критическо чувство към по-стари източници и предания.
На трето – литературна. Ами да, древните автори или направо Автори с главно „а“ не са играели на дребно, за такива като Плутарх информирането, възпитаването и доставянето на удоволствие изобщо не си противоречат. И наистина е така, защото високата антична литература все още буди възхищение. Има нещо мраморно в нея, ако ме разбирате 🙂
На четвърто – историческа. Защо чак на четвърто? Самият автор ясно показва, че не всичко може да бъде сигурно, когатостава дума за личности, които и по негово време вече са били древни, понякога обекти на почит като обожествени герои. Но духът и целта на тяхното дело могат да бъде уловени и преценени. Може би в сегашната историография липсва нещо от този дълбок оптимизъм, от тази горда самоувереност на историческия занаят от вековете на неговата младост.

Във всеки случай феновете на Ралф Файнс могат да намерят при Плутарх историята на Кориолан (има я и у Тит Ливий, човек може да сравни версиите), а който си пада по филма „300“ (в случая – Rise of an Empire), ще си намери вълнуващи страници за Темистокъл (пак можете да си направите сравнение със същата история във версията на Херодот). Античността не остарява.

Една от най-интересните възможности при четенето на „Животописите“ е тази за двойната съпоставка, може би направо двойна симетрия, вложена още от самия автор. Ето за какво става дума. Плутарх сравнява най-често грък с римлянин (или двойка гърци с двойка римляни), но при опит за подредба на оцелелите (или дори само преведени на български) текстове по хронологически ред спрямо „водещите“ гръцки персонажи, става възможно да бъдат сравнени например Тезей с Ликург и Ромул с Нума – да не говорим за сравнение между самите Агид и Клеомен или самите Гай Гракх и Тиберий Гракх. Защото при подредба на гръцките персонажи по хронология, съответстващите им римляни сякаш също се оказват подредени в елегантен порядък един спрямо друг. Така близостта между Елада и Рим се оказва реална не само между отделни държавници, но и между развитието на историческите им съдби. Вероятно дължим и това на чувството за симетрия у стремящия се към пълнота автор. На човек направо му иде да се замисли как така царската власт в Рим и тиранията в Атина падат в една и съща година 🙂
Разбира се, леката проблематичност при търсене на двойна съпоставка (гръкс грък и римлянин – римлянин) идва от това, че римляните до един служат на една и съща държава, а не на различни италийски градове… докато гърците по необходимост принадлежат на политически разпокъсаното минало на страната си (в Плутархово време Гърция отдавна е единна под властта на империята). И все пак Плутарх открито сравнява Солон и Ликург с няколко изречения в животописа на атинянина, тъй че тази двойна симетрия е налице.

Друг много привлекателен момент у Плутарх е изобилието от детайли. Има нещо уютно в неговите подробности за празници, имена и малки топографски забележителности (на това и това място Тезей се препънал или седнал, да речем). Това е връзка както с по-стара литература, така и може би с устни предания, макар че за античните автори последното никога не е сигурно. И все пак, с Плутарх, Ливий или Павзаний класическата древност изглежда – може би измамно – близка и осезаема. А това е още един източник и на удоволствие, и на вълнение. Както казва Мороа – за един джентълмен корупцията на Верес изглежда като позната семейна историйка.

Самото заглавие на целия огромен проект на Плутарх е „Βίοι Παράληλοι“, буквално – „Паралелни животи“. Дължим идеята за „Успоредни животописи“ като българско заглавие на двама преводачи от далечната 1929 г.: Георги Кацаров и Димитър Дечев. Хубаво е, че традицията продължава толкова време без промяна. Но е добре да си дадем сметка, че същесвува както дълбоко структурно единство между всички тези объркващи βίοι, vitae, vidas, жития, жизнеописания и животописи на антични и средновековни личности от най-различен характер, така и все пак е важно да знаем коя дума към кой точно подвид подобни биографии да отнесем. Защото имаме „[Животите на] дванадесетте цезари“ от Светоний, „Животът на Карл Велики“ от Айнхард, „Успоредни животописи“ на нашия тазвечерен герой Плутарх, но „Житие и страдание грешнаго Софрония“ 😉

Човек може да си даде сметка какво влияние е оказала работата на Плутарх върху историята на литературата като сравни „Животописите“ му първо с „Дванадесетте цезари“ от малко по-младия му съвременник, римлянина Светоний (който пише на латински). Възможно е Плутарх и Светоний да са познавали трудовете си и най-вероятно имат общи източници, защото имат редица общи места в биографиите си на Юлий Цезар. Със сигурност и двамата ползват и двата езика. Не е изключено Светоний да е първият автор, повлиял се от Плутарх, защото освен за първите императори, се е заел да описва животите и на поети, оратори и историци. Във всеки случай средновековни писатели като Айнхард определено се вдъхновяват от стила на Светоний, а в частност Плутарховият животопис на Нума има много от особеностите на по-късно християнско житие на светец. Струва си да се направи сравнението.

Ето какво е излизало от Плутарх у нас през годините, поне ако не съм пропуснал нещо (било от изданията преди 1944, до 1981 или пък след 1990, ако се е появило някое от самостоятелните му съчинения). Ако имам пропуски, ще се радвам на допълнения:
– Агид и Клеомен, сравнени с Тиберий и Гай Гракх, без съпоставката им, двойният животопис в една книжка, превод на Г. Кацаров и Д. Дечев, „Класическа библиотека“ № 11, 1929;
– Перикъл, издаден без паралел, прев. Борис Геров, „Класическа библиотека“ № 12, 1930;
– Александър, сравнен с Цезар, прев. Иван Велков, „Класическа библиотека“ № 13 и 14 в две малки книжки, 1930;
– „Успоредни животописи“, томче, включващо:
Александър и Цезар;
Агид и Клеомен заедно с Тиберий и Гай Гракх, със съпоставката им;
Деметрий и Антоний, със съпоставката им;
прев. Богдан Богданов и Петър Димитров, библиотека „Хермес“, 1981;
– „Успоредни животописи“, томче, включващо:
Тезей и Ромул със съпоставка;
Перикъл и Фабий Максим със съпоставка;
Алкивиад и Кориолан със съпоставка;
Демостен и Цицерон със съпоставка;
прев. Н. Панова, Доротея Табакова, Д. Вълчева, колекция „Архетип“, 2008;
– и вече рекламираното най-горе издание.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: