margaret ta4ur bgvestiАвтор: Димитър Петров

„Където има разногласия, нека донесем хармония… където има отчаяние, нека донесем надежда“.

Лейди Маргарет Хилда Робъртс – Тачър изрича тези думи на 4 май 1979 година от стъпалата на Даунинг стрийт 10 в Лондон. Цитатът на Св. Франциск от Асизи са първите думи, които „Желязната лейди“ изрича в качеството си на министър-председател на Великобритания. От този момент насетне в следващите 11 години тя буквално преобразява страната по начин, който граничи с чудото. За малко повече от десетилетие Маргарет Тачър изважда Британия от икономическата катастрофа, хаоса и всеобщата деморализация и връща самочувствието на нацията и имперското величие на страната.

През 1979 година британската икономика е в колапс, а политическата власт е на практика в ръцете на синдикатите. Последните 3 правителства са свалени от власт вследствие на масови стачки, а синдикалните лидери непрекъснато тероризират обществото с постоянния профсъюзен рекет спрямо управлението на страната. Постоянните им, необосновани от икономическа гледна точка искания, заедно с развихрилата се международна петролна криза съсипват икономиката и заплашват реално да сринат държавността. Ето защо новото консервативно правителство се заема с осъществяването на бързи, решителни и изключително радикални реформи. Приватизирани са цели сектори от икономиката и обществените услуги, които досега са били смятани за неприкосновена държавна собственост. Въвежда се дерегулация в икономиката и строг монетаризъм във финансовата политика. За да се насърчи бизнеса и частната инициатива, правителството набляга повече на косвените данъци. Резултатите не закъсняват – икономиката започва да се съвзема, но реформите логично довеждат до увеличаване на безработицата, а също и до разтваряне на ножицата между доходите на бедните и средната класа. При тази ситуация през 1980 и 1981г. ескалират социални бунтове в Бристъл, Брикстън, Токстън, Мас Сайд и др., където лумпени, леви екстремисти, криминални елементи и представители на етнически малцинства се отдават на вандализъм и улични сблъсъци с органите на реда. Това е първото предизвикателство към политиката на Тачър, но управляващите реагират твърдо и не допускат бунтовете да доведат до правителствена криза и дестабилизация на страната.

Далеч по-сериозна опасност обаче представляват синдикатите. Техните лидери всячески се противопоставят на икономическите реформи и са на път да торпилират усилията на управляващата Консервативна партия да повиши икономическата ефективност. Затова правителството предприема серия от законодателни промени, с които намалява властта на синдикалните водачи и практически им отнема възможността да влияят върху политическия живот. Наложена е забрана върху вторичното пикетиране (извън работно място), премахнати са правните имунитети на трейдюнионите (освен при трудови спорове), които вече могат да подвеждани под отговорност за политически стачки, наложен е избор с тайно гласуване на всеки пет години за профсъюзно ръководство и избори, на които да се решава дали членовете на съюза позволяват той да финансира дадена политическа партия (т.е.Лейбъристката партия). Решителното сражение между правителството и синдикатите е през 1984-85г., по време на Миньорската стачка. Въпреки че стачкуващите миньори затварят над 2/3 от шахтите в страната, а самата стачка продължава повече от година, правителството не отстъпва спрямо исканията на стачниците. Нещо повече – благодарение на координираните, решителни и на моменти брутални действия на полицията на желаещите да работят миньори е осигурен достъп до мините, а самите стачници най-накрая прекратяват стачката без да са постигнали споразумение с правителството.

Управленската визия на Маргарет Тачър се основава не само на поощряване на частната инициатива и предприемчивостта, но също така и на здрав национализъм и съхраняване на традициите. В началото на своето управление Тачър се обявява против виетнамската имиграция във Великобритания в края на войната. Според Тачър: “Всички граждани изпратили писма в подкрепа на имигрантите, трябва да настанят по един от тях в дома си”. След това, позовавайки се на ситуацията в Родезия (предишно наименование на Зимбабве, в която Робърт Мугабе противопоставяйки се на бялото управление на страната, в последствие се превърна в диктатор), Маргарет Тачър добавя: “по-малко възражения имам срещу приемането на бежанци (бели) от Родезия, Полша или Унгария, които много по-лесно се асимилират. ” Изобщо през цялата тачърова епоха мултикултурализмът, религиозната и расова толерастия са озаптени. Имиграцията е в що-годе поносими размери, тъй като,за разлика от новия век, през 80-те години правителството не прахосва националния продукт под формата на щедри социални помощи. По улиците няма педерастки паради, а мюсюлманите не си и помислят да поставят нагли искания като върховенство на шариата над британското право или строеж на най-голямата в Европа джамия в центъра на Лондон (при това с бюджетни средства). Отчасти това се дължи на силното по това време скинхедс движение, но най-вече заради безкомпромисното и изпълнено с държавническа мъдрост дясно, тачъристко управление.

Маргарет Тачър е първата жена-премиер в историята на Великобритания, но нейното управление в никакъв случай не може да се смята за феминистко. Самата тя отговаря на въпроса защо не е направила нищо за феминисткото движение по следния начин: „Не дължа нищо на движението за социално равенство на жените“.

Външната политика на Маргарет Тачър е подчинена на два основни принципа – връщане на Великобритания на международната политическа сцена като световна суперсила и решителен отпор на комунизма в световен мащаб. Първият принцип е защитен повече от успешно през пролетта на 1982г., когато Великобритания спечелва Фолклъндската война срещу Аржентина. Вторият принцип се отстоява в поредица от международни актове:

– приемане на американски ядрени ракети в британски военни бази

– подкрепа за чилийската военна хунта, начело с ген. Пиночет в борбата и срещу комунизма в страната и в Латинска Америка

– подкрепа на наложеното от Питър Бота „извънредно положение“ В ЮАР – през 1985г. целият свят, вкл. САЩ е наложил ембарго на Южна Африка с цел премахване на апартейда. Тачър обаче не изоставя верния съюзник на свободния свят в борбата срещу комунизма в Южното полукълбо

– успешни преговори с китайския лидер Дън Сяопин, при които се стига до споразумение относно Хонгконг – през 1997г. Британската колония преминава в китайски ръце, но Китай се задължава през следващите 50 години да не променя икономическата и политическа системи
провежда серия от срещи с последния съветски ръководител Михаил Горбачов, довели в крайна сметка до рухване на комунизма в Източна Европа – не е пресилено да се каже, че Маргарет Тачър и американския президент Роналд Рейгън са двамата държавници с най-големи заслуги за победата на демокрацията над комунизма в глобален мащаб

Европейската политика на Тачър се води от принципа за формирането на обединена Европа на независимите, суверенни и хомогенни национални държави, категорично противопоставяйки се на тезата за превръщането на ЕС във “федерална европейска държава”. През 1988г. тя ясно заявява в Брюж, че подобна концепция за бъдещето на Стария континент е опит за “ликвидирането на националната самобитност на западноевропейските страни и концентрирането на цялата власт в центъра на европейския конгломерат, което е недопустимо”.

Управлението на Маргарет Тачър е христоматиен пример за това как един политик може да провежда болезнени реформи и въпреки това да бъде преизбран. При това тя е преизбрана два пъти (1983г. и 1987г.), а последващият успех на Джон Мейджър също може да бъде броен за нейно преизбиране, тъй като резултатите от края на нейното управление предопределят оставането на торите във властта. Днес Тачър е живата икона на европейския консерватизъм. Нейното твърдо и безкомпромисно дясно управление се изразява в решителни реформи, смазване на синдикатите, тотална и безусловна приватизация, концентриране на финансовите ресурси в ръцете на активната част от нацията (частни предприемачи, свободни професии и висококвалифицирани специалисти), драстично орязване на социалните помощи, рестрикции спрямо имиграцията, съхраняване на националните традиции, активна защита на националните интереси във всяка точка на планетата и в крайна сметка връщане на имперското самочувствие на британската нация. Еталон – днес всички, които претендират да бъдат „десни“ трябва да се равняват по жената, останала в световната история като „Желязната лейди“. Несъмнено най-великият държавник на XX век.

Поклон!

„Нацията не е нищо друго, освен едно голямо семейство. Пътят, към който ни тласка лейбъристката левица, този нов кошмар в стил Оруел, трябва да ни накара с нова енергия да насочим всичките си морални сили за възраждането на нацията и качествата на нашата свободна страна. Ако претърпим поражение, извоюваните от британците свободи могат да се окажат под заплаха. Затова нека не се поддаваме на уговорките на слабоволните и не обръщаме внимание на заплахите на екстремистите. Ако всички заедно изпълним своя дълг, успехът е неминуем”.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: