Интервюто взе Любомир Талев за сайта на Младежкия консервативен клуб

Гари Бърнтсен е награждаван бивш офицер от ЦРУ, който служи в Оперативната Дирекция на ЦРУ от 1982 г. до 2005 г. По време на работата си в ЦРУ той три пъти служи като командир на базата на ЦРУ и оглавява няколко от най-важните контратерористични разгръщания на ЦРУ, включително отговора на САЩ на взривяването на американското посолството в Източна Африка, както и на атаките от 11.09.2001 г. Награден с Медал за отлично разузнаване през 2000 г. и със Звезда за разузнаване през 2004 г. Кандидатира се за мястото на Чък Шулман в Сената на САЩ през 2010 г., но е победен на републиканските първични избори от Джей Таунзънд, който на свой ред губи същинските избори. Експерт по националната сигурност и контратероризма на неправителствената организация „Загрижени ветерани за Америка“, автор на книги и анализи в тази сфера.

 

Л.Т.: Какво мислите за сегашното състояние на сътрудничеството между САЩ и Европа и кои са най-големите заплахи за това сътрудничество, както и за нашата евроатлантическа цивилизация?

Г.Б.: Разбира се, създаването на НАТО е фундаментална част от нашето сътрудничество с Европа и в известен смисъл то заздрави отношенията между САЩ и нашите партньори в Европа. Тази организация първоначално беше създадена като защита срещу СССР, но тя гарантира сигурността в Европа и в други части на света като Афганистан. Като американец съм благодарен за съществуването на НАТО и за подкрепата, която ни оказват партньорите от НАТО за засилване на сигурността в глобален мащаб.

Л.Т.: Кои са най-големите заплахи пред НАТО в момента и смятате ли, че НАТО е готова да се справи с тях?

Г.Б.: Най-големите заплахи пред НАТО могат да бъдат групирани в три категории. Първата категория е Иран и иранската ядрена програма. Втората е ИДИЛ и третата са проблемите ни с Руската федерация. Започвам с иранската ядрена програма. САЩ заедно с няколко натовски партньори участвуват в т.нар. Преговори Р5 + 1 с Иран. Твърдеше се, че целта на преговорите е елиминирането на иранската ядрена програма, като в замяна щяхме да намалим или отменим изцяло санкциите срещу Иран. В тази дискусия се включва фактът, че иранската ядрена програма се състои от три елемента: първо, доставка на средство за създаване на ядрени оръжия, второ, проектирането на ядрени бойни глави и трето, доставката на ядрения материал. Ние знаем, че Иран има средствата, знаем, че са закупили ракети от Китай и Северна Корея, имаме информация, че работят по проектирането на бойни глави съвместно със Северна Корея. Третият елемент, върху който можем да въздействуваме, е ограничаването на материала, създаващ критична маса за ядрена детовация. Проблемът е, че докато Съединените щати провеждат тези преговори, администрацията на Обама не отстоява позициите си, на няколко пъти тя отстъпи. Ако в началото искахме пълното елиминиране на центрофугите, които са ключови за производството на уранови бомби, администрацията на Обама се съгласи броят на центрофугите да се увеличи от 6 000, колкото бяха в началото, на 100 000 и позволяват на Иран да има 100 000 от тези центрофуги и така администрацията промени позицията си от положението, при което искаше пълното елиминиране на центрофугите до момент, в който Иран оперира 90% от нужните му центрофуги. Проблемът тук е, че администрацията на Обама промени позицията си от елиминаране на програмата до положение, при което Иран е на на три-четири месеца разстояние от придобиването на ядрено оръжие и вместо да елиминира програмата, създава формула, при която се опитва да елиминира времето за това, което наричаме „пробив“.
Мисля, че това е огромна грешка, която поставя целия регион под заплаха, поставя Израел под заплаха и създава огромен вътрешнополитически проблем в САЩ. Защото при почти всички други обстоятелства в историята, за които си спомням, когато е имало договори за неразпространение на атомно оръжие, президентът ги е договарял и след това ги е внасял в Сената за одобрение. Президентът Обама се опитва да договаря с иранското правителство срещу републиканското мнозинство в Сената и се опитва да ги заобиколи и да не внесе договора в Сената. Правейки това, той рискува договорът да бъде моментално скъсан и изхвърлен на боклука в деня, в който той напусне поста си. Договорът няма да бъде спазван, освен ако не бъде ратифициран от Сената и няма абсолютно никакъв начин републиканското мнозинство да се съгласи с каквото и да било, договорено едностранно от администрацията на Обама през последните шест месеца. Това е възмутително. Така че в това, което Обама прави в момента с иранската ядрена програма, е да насърчи Саудитска Арабия да предприеме ответни действия. Саудитците могат много лесно да се обадят на Пакистан и да задействуват т.нар. система на двата ключа. Пакистанците могат много лесно да разположат пакистански ядрени оръжия на саудитска територия за нейната защита, като ключовете за оръжията ще се намират у пакистански и у саудитски офицери. Това е проблем. Или саудитците могат да започнат да плащат за своя собствена ядрена програма. Но проблемът е, че саудитците ще трябва да настигнат иранската програма. Не само те, но Турция и Египет също ще бъдат окуражени да го направят от страх пред един ядрен Иран. И накрая, потенциалът на Иран да отправя заплахи за самото съществуване на Израел ще изправи израелците на нокти и те може да решат да нанесат изправарващ удар по иранската ядрена програма, бомбардирайки техните съоражения. Изглежда, че тези преговори не могат да имат положителен резултат, имайки предвид, че американският преговорен екип промени позицията си от тази, която мнозинството американци подкрепяха, а именно пълното изоставяне на иранската ядрена програма в замяна на вдигане на всички санкции. Не това получихме и президентът Обама вече отпусна пари на Иран в хода на тези преговори, а повечето американци намират това за възмутително. Така че ние сме изключително притеснени от хода на преговорите и отчитаме, че най-твърди в тях се оказаха французите. Франция отстоява позициите си и по мое мнение френската позиция в тези преговори е най-близка до това, което искат американските консерватори, което намирам за много интересно. Това е проблемът с иранската ядрена програма, като положението никак не е добро.
Вторият проблем е с ИДИЛ. ИДИЛ заплашва стабилността на региона, на Европа и на целия свят. Имаме огромно ислямско население в някои от натовските държави. Има много граждани на натовски държави, които пътуват до контролирани от ИДИЛ територии в Сирия и Ирак, където се обучават, овладяват нови умения, провеждат бойна подготовка. След което се връщат в европейски и натовски държави, които застрашават. Застрашават ги, защото НАТО подкрепя американските усилия и натовските държави ни помагат по най-различни начини във войната срещу ИДИЛ, така че това е проблем. Проблем, който отново се дължи на провала на американското лидерство. Не можем да победим ИДИЛ единствено с удари от въздуха. В Афганистан малко на брой американски войски, 135 служители на ЦРУ и 350 войници от специалните части, използувахме въздушни удари, за да разгромим талибанска армия, наброяваща 7 000 души. Ние го постигнахме, но има нужда от наземни части, които да работят в синхрон с военновъздушните сили. Президентът Обама се провали пред това предизвикателство, което беше да поеме риска и да изпрати наземни американски части. Разбира се, че ще има жертви, когато направиш това. Но ако искаме да победим ИДИЛ, трябва да имаме коалиция от специални наземни части. Това означава специални части от САЩ, Саудитска Арабия, Кувейт, Египет… Имаме нужда да съберем умерените сунитски правителства и да ги накараме да изпратят наземни части заедно с нас, като допълнение на военновъздушните сили, които използуваме, да работим заедно и тогава да бъдем в състояние да привлечем тези умерени сунитски държави, които да останат на терен и да извършат възстановяването на територията. Решението на администрацията на Обама да си сътрудничи с изпратената от Иран шиитска армия е грешка. Напредването и окупирането на сунитски територии от страна на тези шиитски войски е грешка, която само ще удължи конфликта. Трябва да вкараме там сунитски войски, вместо шиитски, така че местното население да няма усещането, че е нападнато в една религиозна война. А точно в момента се случва именно това. Най-тъжното от всичко е, че значителните успехи, постигнати от иракските сили срещу ИДИЛ, са дело на иракски милиции, предвождани от иранци. Редовната иракска армия не доказа способността си да води последователни наземни операции, като провалът на президента на САЩ да осъзнае това и да направи необходимите корекции е огромна грешка.
Трябва да се захванем със задачата по унижщожаването на ИДИЛ бързо. ИДИЛ, независимо от заявленията на президента на САЩ, че не била ислямска организация, е ислямска организация, оглавявана от Абу Бакр Ал Багдади, който е ислямски теолог. Той това е учил, не става въпрос за човек, който е изпаднал от каросерията на някакъв камион и е поел организацията. Той е човек, който разбира исляма, отправя много добре формулирани послания и убеждава сунитите, че харифатът, който създава, е отговорът на потисничеството, което те изпитват в сунитския свят. И че присъединявайки се към халифата, те изпълняват дълга си на сунити, че ще получат място в рая и че това е тяхно ислямско задължение. Неговият екип успешно привлича хора за каузата му дори в САЩ и ще продължи да го прави, ако не действуваме срещу него. И ние трябва да действуваме като изпратим наземни части срещу тях, унищожим ги и елиминираме Абу Бакр Ал Багдади възможно най-бързо.
Третият повод за притеснения за САЩ и НАТО е Русия и руските действия в Украйна. Много е тъжно, че руснаците и Владимир Путин почувствуваха, че единственият начин за реагиране на революцията на Майдана е да използуват редовни части, за да завладеят територии в източна Украйна и да нарушат украинските граници. Усилията на НАТО да преговаря с господин Путин се проваляха отново и отново, споразуменията, договорени от канцлера Меркел и френския президент Оланд не бяха в състояние да го спрат. Много тъжно е, че по всичко личи, че преговорите не вършат работа. Притесненията ни са, че Путин ще разшири тази незаконна дейност отвъд Украйна, на територията на натовски държави. Най-голямата ни загриженост е за Балтийските държави – Литва, Латвия и Естония, където има голямо руско население и Путин може да претендира, че то е заплашено и че има нужда от неговата намеса, за да защити правата му. Личното ми притеснение е, че руснаците и Путин ще нарушат чл. 5 от Северноатлантическия пакт, като просто ще пресекат границата и ще паркират. Не мисля, че руснаците първи ще открият огън, но не бих бил изненадан, ако тяхната моторизирана пехота просто прекоси границата на НАТО и паркира на натовска територия, като по този начин принуди НАТО да реагира и да отправи първия изстрел. Путин е изключително опитен лидер, който разбира разбира от държавническото изкуство. Проблемът ни е, че президентът на САЩ е теглил червени черти, които нашите врагове са пресичали, а ние не сме защитавали. Това в много отношения ми напомня на сблъсъка на президента Кенеди с Хрушчов във Виена в началото на шестдесетте години на двадесети век, когато Хрушчов натика Кенеди в миша дупка по време на дискусиите и повярва, че Кенеди е слабак. Проблемът е, че Обама даде всички основания да бъде смятан за слабак, а когато един лидер не е силен и отправя послания, че е слаб, той приканва противниците и опонентите си да проявяват агресия. (следва подължение).

(Следва продължение)

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: