Българското издание започва с чудесен предговор на Калин Янакиев. Като момче (значи до съвсем скоро) си представях Янакиев като някакъв мрачен гръмовержец – сигурно заради страшните вежди и боботещия глас. Постепенно схващам, че може би и той е момче от махалата. Във всеки случай не само казва, че вярата може да се живее като нещо между приятели, но и приписва това усещане на Шмеман. А Шмеман е задълбочен, сериозен и искрен, поне толкова дори аз успявам да разбера. Но всички тези чак толкова дълбоки, чак толкова светли чувства – доколко са „като между приятели“? Всъщност защо пък да не са. Достатъчно наивен съм да се питам доколко светли и задълбочени са моите бири с Киро или доколко сериозна е емоционалността на хлапашките ми кумири Киплинг, Такъри, Честъртън и Толкин (и защо пък хлапашки, много са си добри. Със сигурност има и по-лоши). Ако приятелството може да е дълбоко и светло или ако уж повърхностните ми англичани са в действителност хора на място, то защо да не може и вярата да е живяна приятелски?

Добро е и това, което Янакиев казва за надмогването на историческите символи на Небесното царство у Шмеман: няма държава, която да е Рай на Земята. Просто няма, колкото и да е хубава. Не че Пирин не е красив или че американската Конституция не е вълнуваща, но все пак нищо не е вечно. Интересно: св. Августин го е написал още в пети век, а отец Александър е стигнал до това чак в петдесетте години, все едно вчера. Толкова по-жалко, че Августин не е станал популярен сред православните. Неговият Божи град би ни спестил много от византийско-московските илюзии. Странно, че руснаците така са се вкопчили в тази Византия: и тя е загинала, в края на краищата. А е имало руски монаси, които са предупреждавали честно, че в дни на смут и маловерие дори светините могат да изгорят. Това го има и в двата Завета, а и всеки стар калугер е знаел за манастири, пълни със свети мощи и чудотворни икони, а пък разсипани от татарите. Защо ли това практическо знание не е предпазило Москва от самообожествяване? И толкова по-хубаво, че отец Шмеман се е отървал от византофилията. Но и той е като Димитър Кидон – много свят е видял, а това помага човек да се отучи от клишета. Ето защо всички българи и руснаци трябва да попътуват повечко. Един познат арабист хубаво говореше за значението на изгнаничеството. Сигурно действа отрезвяващо. Блажени номадите, защото не се заслепяват от кули и куполи! Но пък колко странно, че изгнаникът Данте е възлагал някакви надежди на нереалната си свещена Монархия. Неосъзнат московец. Може би единствената що-годе привлекателна представа за Божие царство на Земята е тази на Тенисън, Грийн и Толкин за изсмисленото време на Артур – кратък блясък, сянка на истинска царственост преди мракът пак да се спусне. Но това са някакви излишни мистики, те имат само литературно значение (не че и това е малко). Естествено, че човек може да се стреми към постижима справедливост, към добри закони и тяхното спазване. Да се мисли обратното е варварство. Но същевременно трябва да се знае, че дори най-хубавите неща в политиката са чисто човешка заслуга, вярата има само косвена роля в тях (очевидното смесване на религия и политика винаги принизява и двете). И съответно тези неща са крехки. Няма свещени царства. Няма „добро старо време“, нито „светло бъдеще“. Има само справедливост и несправедливост. Отвъд тези разхвърляни мисли Шмеман е открил за себе си нещо безценно: ако изобщо има траен образ на Божието царство на земята, той не е политически, а литургичен. Единственият ни достъп до него е чрез причастието. Чрез присъствие на постоянния владетелски пир. Вълнуваща мисъл. Макар че не е нова, само е някак самотно вярна.

Най-сетне, стига бъбрене по Янакиев. Шмеман казва, че „ориентализмът”, тоест далекоизточните религии са някак повърхностни за него. Може би е по-точно да се каже, че повърхностен е начинът, по който следват модата им в западния свят. Не съм сигурен, че Буда е нелеп, но няма нищо по-нелепо от българин будист (позволявам си двоен стандарт – все пак допускам, че може да има истински православен китаец, но при мисълта за немски лама ми иде да се засмея). Думата ми обаче беше за предполаганата от Шмеман повърхностност, да речем, на дзен. Няколко страници по-нататък добрият отец изведнъж пише, че да осъзнаваш удоволствието от дъжда или от ходенето по оживена улица, е усет към самия живот. За себе си не от днес съм приел, че това ежедневно усещане е едно от основните вдъхновения за писане (поне на стихотворения, а не на дневници, които Янакиев отдава на Шмемановата нужда от лична изповед, памет и равносметка. Макар че какво е например тази записка, ако не дневников откъс? А и в стихотворението може да има нещо дневниково. Не говоря за рядкото състояние на вътрешна молитва). Всъщност Шмеман неусетно се е приближил до дзен, а това е очароващо и трогателно. „Учи се от бора да бъдеш бор”, „Носи вода, сечи дърва”. Това непосредствено изживяване и записване може да бъде „никки”, личен дневник, философска тетрадка. Може да бъде стихотворение или разпилян отзив за книга. Може да бъде и дори само мимолетна мисъл. Отец Шмеман не е и подозирал колко близо е до дзен. И би било ефектно като за пред високодуховни домакини да кажа тук, че това е най-истинският начин да се постигне т. нар. просветление. Само че не обичам такива високопарни глупости, а само отбелязвам една малка ирония.

Като казах „високопарни глупости”, допада ми как отец Александър се е дразнел от т. нар „духовни беседи”. Седите си с някого на пейката, клатите си краката и изведнъж – прас, ти какво мислиш за митарствата. От нищото. Ама не в културноисторически смисъл (тоест кой преди теб какво е мислил, което е прекрасна тема), а ти самият вярваш ли. И как така не вярваш. Ау, това е много лошо, Господ не обича такива, дето не вярват в митарствата, то е по-зле отколкото да си католик (все едно да си католик е срамна болест), сакън, покай ся, трябва да повярваш. Ама извинете, нарушавате ми личното пространство. Не, не, какво е това лично пространство, много пък тънкообидни се извъдихте, аман от западни купешки измишльотини, деда ти все лично пространство е имал, нещастнико, вярвай в митарствата! Ей това са духовните беседи. И това е само една страна на великоправославната свещенопростащина (тук Янакиев предупреждава откъм предговора – но всъщност Шмеман не е антицърковен, напротив, той искрено обича литургията. Пък и това си личи от дневниците). Но това битово, грубиянско изкривяване на вярата съществува. Изведнъж се оказва, че нищите духом всъщност са шайка диваци, които не ти позволяват да си живееш вярата, както ти е в сърцето. Настъпва някаква псевдодуховна комуналка с много истерия. А отец Александър е ценял изповедта и причастието, пък извън тях – разни хубави неща като литературата, тишината у дома, светлината, разходките по шумни улици. „Носи вода, сечи дърва”. С Киро на бири колко пъти сме си говорили за православната мушмулщина – едни големи приказки, една безкрайна „благодат” от превземки и грубиянщини, едни постоянни „велики милости” от светските власти (каквито и да са те), едно безкритично давене в боклук, но винаги с глуповато-тържествена физиономия. Че и некрофилска византомания. Удивителното е, че тази картина на сякаш типично руската битова религиозност е стигнала и до България. Все ми се ще да беше прав Любомир Николов, който някога казваше, че българите сме по-скоро чорбаджии, стопани на самите себе си и не се връзваме на заклинания. Обаче уви.

За Шмемановата Русия отговаря Шмеман. Мисля, че разбирам неговата дълбока и емоционална заинтересованост: та той все пак е руснак. Това са езикът и произходът му. Все пак смятам, че по-нормални, по-човечни са точно тези руснаци като Шмеман, които са откъснати от страната си. И то от малки. Изгнаници от Нуменор, последни атланти сред варварите. Никому не пожелавам изгнание, разбира се (нали и аз се чувствам като ръка в удобна ръкавица насред София), но да си англичанин, живеещ във Франция по някаква причина не е чак толкова драматично. Защо ли? Хубаво е, че отец Александър осъзнава като „своя Русия” детството си в Естония, Сърбия и Франция. Най-вероятно си е давал сметка до какви чудовищни носталгично-великославянски глупости е можело да се стигне, ако помнеше, да речем, Петербург. Макар че сигурно, сигурно е имало неща, които си струват помненето отпреди страната да се обърне с главата надолу (а да преобърне и нашата част от света). В крайна сметка, дневниците са предназначени за самия си автор, ние сме случайни и неканени читатели. И не е чудно, че някои пасажи могат да поразяват с точността на мисли, които засягат всекиго – а други изразяват много интимни неща и ме оставят безразличен. Естествено е емоциите на българина към България да засягат само други българи, а не, например, французите. И все пак мога да повярвам по-лесно във Франция, в Англия или дори в България „на духа” (колкото и трудно да е последното), но не и в „Русия на духа”. Когато прочета “this England” в началото на „Полковник Брамбъл” (писана от французин!), съм склонен да си пофантазирам за някакъв идеален остров със зелени морави и уютни къщи с разкошни библиотеки, където се водят прекрасни разговори. Никак не ми е трудно да си представя Италия и Испания на духа или даже – виж ти! – Америка на духа. Но Русия? Не успявам. Разбира се, харесвам няколко руски автора, но ми се струват по-екзотични от всичко друго, което ми е попадало. Дори си позволявам да мисля, че така е по-добре. Донякъде съчувствам на онези българи, които живеят в някакво упоение от дявол знае какви измислици за руската „душа”. Моите искрени почитания към Юрий Шевчук и други такива великолепни хора, но все ми се струва, че роденият в Естония, осъзнал се във Франция и живял в Щатите добър отец все пак мисли не за реалната, а за някаква съчинена, приказна Русия. И аз така си представям хубави неща за несъществуващата страна Гондор. Или за вълшебния Китай на бари Хюгарт. Красивата Русия на Борис Акунин попада някъде при тях.

Великолепно се отнася отец Шмеман към либералните крайности. Аборти, хомосексуализъм… чудесно, нека стигнем и до инцест. И до педофилия. Асистирани самоубийства (медицинската сестра като кайшаку на онкоболни, може би понякога платена от злия наследник на домашния финансов шогунат: „Мили дядо, направи необходимото, бъди мъж, умри и ми остави парите, сестра Клара ти носи едно хубаво лекарство, от което ще се унесеш”… И всичко е законно, мис Марпъл също може да легне под спринцовката. Бушидо за отчаяни милионери). Да срутим всичко, да се откажем от всичко (но не и от купоните с кокаин), да обожествим картофената си салата, да се оженим за стадо козички и изобщо – да го ударим на разпашой. До какво води цялото „освобождаване” от традиционните ни роли? Точно така, до нищо. До страдание, нещастие и обърканост. До глезотии, завършващи в горчива самота. Може би най-грозният резултат от всички тези вакханалии, от целия този разюздан егоизъм е търпимостта, безразличието, направо слепотата пред жестокостите на тираничните режими (кой е най-големият приятел на Брежнев и Мао? Либерализмът. Каква ирония). Разбира се, няма какво да се лъжем, авторът на тези бележки също е рожба на сексуалната революция, нали има своята поредица последователно моногамни „връзки”. С изглед за нещо по-трайно, да се надяваме. Междувременно отец Шмеман просто е прав. А искрено отхвърля и „реакционерите” заради нравствената им подлост. Предполагам, че това се отнася до крайно лицемерните (доста мазни и повърхностни) американски богаташи с техния лъжлив морал от лъснат восък. Допускам, че „реакционерът” Давила всъщност много би се харесал на отеца. Те не са ли съвременници? Жалко, че не са се срещали. Сигурно не са и чували един за друг. Колко тъжно. Смятам, че и двамата са стигнали до залива на нормалността, далеч и от морализаторството, и от лудостите. Където ги е посрещнала групата английски католици от ХХ в. Впрочем, Такъри и Киплинг не са католици, но по право и те попадат тук.

Колко е модно да бъдеш депресиран. Впрочем, може би е било по-модно през 70-те, когато са писани дневниците. Отец Александър пише с ирония за това. Но и с човеколюбива мъка, която за мен е по-трудно достъпна. Дъщерята е в депресия, синът е при хипарите, мъжът ме заряза, медицината ми омръзна, ах, отче, самотна съм, потискам се, всичко е безсмислено… И отецът (не знам какво й е казал) отбелязва в дневника, че най-лесно е да хулиш и да хулиш. А през това време Солженицин е лежал в лагер, измъкнал се е, загубил е жена си, оженил се е пак, открил е Бога, стигнал е Америка, написал е книги, отгледал е семейство, казал е истината за жестокостите на ГУЛаг пред целия свят… но ах, отче, аз пък искам да се тръшкам на кушетката и не знам при свещеник ли съм дошла или при шаман-психотерапевт, който да ме утешава за по 300 долара на час (хитруша, при свещеника е безплатно, а жените, според списанията, не искат помощ, а само да се изприкажат). В едно италианско романче кюрето накрая изгони един такъв досадник от изповедалнята. Стига си ми губил времето, вземи се в ръце. Но отец Шмеман е по-мил човек и е изслушал цялата тирада. Такива глупости са позволявали (а позволяват и досега) на апаратчиците да разправят, че „на запад” било настъпило отчайващо бездушие и отчуждаване на човек от човека. Сартърщина, би казал авторът на дневниците. Нещо средно между гоголевщина, достоевщина и червенгурщина, но още по-неприятно. Нищо чудно, че накрая отец Шмеман е гледал със симпатия на Рейгън, който все пак беше нормален човек, човек на място, човек с естествени възгледи и с визия. И пак нищо чудно, че отецът е предпочитал тихата провинция на Щатите въпреки любовта си към шумни улици. Не че и в измамната тишина на селски Мейн (или в на пръв поглед приветливите селца на Долна Саксония) не се крият ужасни неща, но да не злорадствам – в руската и българската провинция те не се и крият. Същевременно не вярвам този проницателен свещеник да би погледнал с добро око на обратната днешна крайност – т. нар. „позитивно мислене”. Тези лъснати усмивчици, този повърхностен оптимизъм, зад който дебне добрата стара депресия от 70-те, това постоянно „ОК съм си”, което води директно до лудницата. Пак ще си помисля, че Шмеман с присъщото си здравомислие (или с присъщия си Христов дух, ще каже Янакиев) стои еднакво далеч и от депресията, и от позитивната самоизмама. В залива на нормалността. Sub umbra alarum.

Усмихвам се на Шмемановото раздразнение от „немските професорчета”. Нали и той е писал книги по църковна история. Не искам да кажа нищо лошо, даже напротив – но и у него има нещо професорско (толкова лекции, толкова книги, толкова историческа начетеност, та даже и съвсем разбираемата му мъка, че повечето му сънародници са напълно неисторични. Та нали и българите са същите – и то толкова по-неисторични, колкото повече се бият в гърдите за някакво си там велико минало. Митомани). Другата и далеч по-неприятна крайност от професорчетата са грубияните с псевдодуховните беседи. Всъщност – добре че са професорчетата. Обичам ги. Има я у тях понякога точно тази светла тишина, за която отец Александър също говори. Не са сухари. Това, че мисълта е научна, не й пречи да бъде и наистина изпълнена с любов. „Немски професорчета” са били рационалисти като Анселм и любимите ми шартърци, които така красиво помиряват вярата с науката. Добре че са книгите на „немско професорче” като отец Майендорф, та днес изобщо да мога да мина за вярващ. А и Майендорф, както и друго едно прекрасно „професорче” като епископ Калистос Уеър са не само вдъхновени коментатори на нашата църковна история и култура, а направо близки приятели на Шмеман. Не професорчета, а кос коджа ми ти професори у нас правят възможна появата на Шмеман на български (на руски нямаше да го прочета). Без Цочо Бояджиев нямаше да съм чувал за Шартърската школа. А Янакиев? Той какво професорче е? Разбира се, има разни скучни църковноисторически сухари, но за тях, за щастие никой не е чувал. Досадни, сухи и лишени от живец. Но за тях няма смисъл да се говори (кой знае с колко много такива академични мъртъвци се е сблъсквал бедният Шмеман, та така да ги съсипва). Радостно си спомням архимандрит Павел Стефанов, и той професор. Ура за немските професорчета! (И за английските.)

Как при постоянните битови разсейвания да съзидаш трайно вътрешната си светла тишина, пита се отец Шмеман. Предполагам, че всъщност е живял истински успешния отговор на този въпрос. Той със сигурност е усетил много повече от тази светла тишина в сравнение с мен или изобщо с нас тук. Нервно живеем. Как да се примириш с постоянното раздробяване на времето? Излизаш от литургия, светло ти е, а те занимават с някакви глупости. Е, няма как. До следващата литургия няма да ти е чак толкова светло. Такива неща казва Шмеман, а аз гледам малко гузно. Разбира се, човек може да усети тази светла тишина и по други начини. А моите Сенека и Цунетомо биха казали, че е добре, дето човек изобщо опитва да я усети. Или че е добро начало да я усеща дори само понякога, а когато приеме нещата, каквито са – че ще я изпитва и без да мисли за това, насред бури или неизбежни дреболии. „Носи вода, сечи дърва”. Може и по-тежки мистични приказки да се кажат. На мен засега ми стига с радост да чета отец Шмеман и да си мисля, че когато тази светла тишина дойде, от нея може и да излязат едно-две стихотворения.

[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: