bez sud i prisydaПърви февруари 1945 година е една от най-зловещите дати в най-новата българска история. На този ден сформираният от правителството на Отечествения фронт „народен съд“ осъжда на смърт тримата регенти на Царство България, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата, управлявали страната от 1 януари 1941г. до 9 септември 1944г., 67 депутати от ХХV Обикновено народно събрание и 47 генерали и висши офицери от Българската Армия. Присъдите са изпълнени още същата вечер, в разрез с всякакви норми на правораздаването. Един по един, с изстрел в тила са екзекутирани представителите на политическия и военен елит на нацията. Посечена е сърцевината на българската държавност.

С указ номер 22 от 4 октомври 1944 година е създаден НАРЕДБА-ЗАКОН за съдене на виновниците от НАРОДЕН СЪД. Официално идеята е да бъдат съдени военнопрестъпници, както и виновните за въвличане на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт. Под този благовиден предлог започва да се извършва истинска касапница, наречена от нейните организатори „народен съд“. Набедени за военнопрестъпници и подпалвачи на война се оказват министри, депутати, политически дейци, общественици, офицери, полицейски служители, дори журналисти и интелектуалци – изобщо цветът на българската нация. Целта на подготвената в Москва и организирана от тукашните комунисти акция е пределно ясна – не само да се унищожат политическите противници на комунистите, но и да се обезглави елита на нацията като цяло. Така в зародиш да се парират всякакви опити за възраждане на националното съзнание и да не останат личности, които биха повели масова и организирана съпротива срещу налаганата от комунистите съветизация на България.

Както в София, така и по места в страната се сформират състави на „народния съд“. В много случаи тези състави включват не правоспособни юристи, а полуграмотни и абсолютно некомпетентни комунистически активисти, набързо произведени в „народни съдии“ и „народни обвинители“. Тези пишман-юристи обаче се оказват само параван – присъдите на „народния съд“ се спускат от Москва и се одобряват от местните партийни организации. Така съставите на „народния съд“ осъждат 9606 души в цялата страна или 86% от всички подсъдими. Смъртните присъди са 2730 (много от тях са издадени на вече убити без съд и присъда лица непосредствено след 9 септември 1944г. – прецедент в световната правораздавателна практика!), осъдените на доживотен затвор – 1305 души. За сравнение Нюрнбергският международен трибунал издава 12 смъртни присъди (една от които задочна), а Международния военен трибунал за Далечния изток – само 7. Общият брой на осъдените на смърт в цяла Германия не надхвърля 200 човека!

В световната практика няма случай на унищожено Народно събрание. Затова дори до ден днешен белгийският Парламент при откриването на своите сесии с минута мълчание почита паметта на унищоженото 25-о българско Народно събрание. А какво правим ние?

Речникът е беден за да опише тази безумна и жестока вакханалия, наречена „народен съд“. Но примерът, който ще дам по-долу, може би в най-пълна степен описва както първобитната жестокост, така и примитивната скудоумност и скотското малоумие на другарите, чиито наследници и до днес отказват да се покаят, твърдейки, че „народния съд“ е справедливо наказание за виновните пред народа.

Д-р Николай Петров Николаев е роден през 1887г., офицер от кавалерията и военен следовател до 1920г. Доктор на юридическите науки през 1923г. Журналист, общественик и адвокат, главен секретар на Министерството на външните работи 1935-36г., министър на народното просвещение1936-38г. И на вътрешните работи и народното здраве 1938г. Народен представител – 1940-44г, пълномощен министър(т.е. посланик) в Швеция януари-септември 1944г. Починал в изгнание 1960г. Част от увода към мемоарите му са поместени във в. Анти, бр.32, 1994 година.

„Радио София съобщи, че между виновниците за въвличане на България в сегашната световна война, които ще бъдат изправени да отговарят пред изключителния „народен съд“, били и народните представители от XXVОбикновено народно събрание, формално образуващи правителственото мнозинство. Решението се отнасяло до всички без изключение независимо от тяхното държане в Народното събрание и в обществото, независимо от тяхната минала и сегашна дейност. Понеже и аз бях депутат в XXV Народно събрание и формално вземах участие в заседанията на парламентарното мнозинство, явно бе, че и аз ще бъда съден въпреки честите ми пререкания по много важни въпроси с правителството и неговите верни редици. Освен това току-що бях получил съобщение за уволнението ми като пълномощен министър в Стокхолм, дето бях само от осем месеца.

Първата ми мисъл бе естествено да се завърна в отечеството си и да се явя пред съда, за да докажа пълната си невинност, ако такова обвинение наистина би ми се предявило. Обаче след по-зряло обмисляне и по-дълго следене на предаванията на Радио София реших, че не бива доброволно да се явявам пред този „народен съд“ независимо от невъзможността да отпътувам за България поради прекъснатите съобщения. Доколкото можеше да се разбере от оскъдните и откъслечни известия, които от разни източници идваха в Стокхолм, явно бе, че никакви гаранции за безпристрастно правосъдие, пред което би могла да блесне истината, не могат да се очакват от тия съдилища. Те бяха политически, дори по-лошо – партийни съдилища, за които всички обвиняеми са виновни само защото не са имали същите партийни разбирания или пък са били противници на поставените сега от Москва комунистически управници и техните съучастници от други партийни групи, събрани в т.нар. Отечествен фронт. Това бяха неестествени съдилища, които щяха да съдят хората за деяния, които по времето на извършването им не само не са били смятани от законите за престъпни, но и тъкмо наопаки, в съзнанието на тия, които са ги извършвали, и на целия народ са били само изпълнение на дълг.

В този момент още е много рано да предвидя как ще се развият по-нататъшните събития и каква ще бъде утрешната ми съдба. Това обаче, което е мой дълг, то е да дам най-напред пред самия себе си сметка за моята политическа и обществена дейност и да преценя сам, пред собствената си съвест дали винаги съм действал така, както прилича на честен човек и добър българин. Работил ли съм някога съзнателно или несъзнателно против интересите на народа си, увредил ли съм с нещо на България. Заедно с това искам да преценя доколко съм можал да остана винаги верен на себе си, на собствените си разбирания, на собствения си политически мироглед. Имало ли е моменти, когато поради една или друга слабост съм изневерявал на моите разбирания и чувства или пък съм изпадал в противоречие с чувствата и разбиранията на собствения си народ?

Такава оценка, разбира се, е трудна и сложна работа. В друго време и при други обстоятелства едва ли бих се решил да се заловя с нея. Ала сега се намирам пред заплахата да бъда изправен пред един съд, който, колкото несправедлив и едностранчив да бъде, ще иска „от името на народа“ наказанието ми за моята политическа и обществена дейност. Това ми налага дълг да хвърля поглед върху миналото си, първо, лично за мене самия и, второ, за моите деца, които трябва да знаят един ден какво е вършил и как е разбирал своя дълг техният баща. Възможно е тия бележки да имат значение и за безпристрастния съд на идните поколения, ако някога тия страници достигнат до тях… И ако ония, които ще дойдат да ни сменят в живота, ще имат време и охота да се занимават с борбите, възторзите и страданията на нашата размирна епоха.

* * *

През април 1945г. научих от една телеграма, публикувана в стокхолмските вестници, че заедно с няколко други видни български граждани съм бил осъден от Четвърти софийски народен съд на смърт. Никакви обвинения не ми бяха връчвани, никаква защита пред съда не съм имал. Когато малко по-късно успях да вляза във връзка с един софийски адвокат, за да узная за какви обвинения ми се налага смъртно наказание, получих отговор, че никакви обвинения не били формулирани. Имало само една телеграма, изпратена от един български лекар в Стокхолм, в която се разправяло, че съм бил агент на германците, че съм продължавал и след 9 септември 1944г. да шпионирам българската легация и други такива измислици. Върху телеграмата държавният обвинител бил сложил резолюция да бъда наказан със смърт, понеже по погрешка не съм бил включен в списъка на народните представители от XXV Обикновено народно събрание, осъдени през януари 1945г. от Софийския народен съд.

Наскоро след това получих едно интересно писмо от българската легация в Стокхолм, с което ми се съобщаваше, че Софийският народен съд ме осъдил на смърт, че присъдата била влязла в законна сила, та по заповед на министъра на външните работи Петко Стайнов трябвало да замина веднага за България, за да бъде присъдата изпълнена. Легацията предлагаше да ми даде нужните документи и парични средства за това пътуване.

Аз показах това писмо на някои длъжностни лица от шведското външно министерство и на някои мои бивши колеги от дипломатическото тяло в Стокхолм. Ефектът бе голям: хората бяха потресени от такава жестокост, безтактност и глупост. Веднага по решение на шведския Върховен съд бе дадено на мене и семейството ми правото на убежище като политически емигранти.“

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: