arman

Разговорът води: Антон Праматаров

Г-н Бабикян, според последното проучване на фондация „Медийна демокрация”, правителството на Пламен Орешарски работи в приличен медиен комфорт.  Така ли е?

Не знам какви са критериите, по които е правено проучването  и нямам собствено определение за думата „приличен“. Това, което прави впечатление е, че за разлика от кабинета Борисов, който беше масово „обслужван“ от медиите, мотивирани от страх и обожание, днес кабинетът Орешарски стои на друга почва. Причините за това са много. От една страна Орешарски не е носител на упояваща харизма, от друга страна – още от старта на кабинета медиите масово отразяваха масови протести, т.е. недоволство и ругатни. И третото, може би най-интересно събитие е, че публиката, т.е. консуматорите, вече понаучиха коя медия чия е и защо се държи по начина, по който се държи. Така, че спадна доверието и в медиите, а не просто в политиците. Ако можем да говорим за някаква успокояване, то е резултат по-скоро от липсата на грамотна и мощна алтернатива на днешното управление, от успокояването на улицата и от ясното осъзнаване на факта, че предсрочните избори няма да са толкова предсрочни, колкото изглеждаше преди половин година.

Успя ли правителството да превъзмогне първоначалната криза и да се закрепи?

Измеренията на кризата са големи и затова не можем да говорим за превъзмогване, но определено бизнес климатът се подобри и полицейщината не тормози хората. Управляващата коалиция демонстрира издръжливост,  с някои леки спадове и покачвания в „борсовата цена“ на Атака. В същото време кризата има много по-дълбоки измерения, които не са представени от биещите тъпани на площада. Става дума за високите нива на корупция, архаичното образование, лошото здравеопазване и демографската криза. Това са съществените елементи на кризата, а те не са преодолени.

Как гледате на идеята за Референдум заедно с изборите за Европейски Парламент и одобрявате ли темите, които да предложени ?

Идеята за референдум е едно хубаво пожелание, но по-скоро прилича на опит за сближаване под някаква обща формула на различни политически сегменти, които твърдят, че са в центъра и вдясно от центъра на политическия спектър. Преди няколко месеца беше зададена друга подобна тема, която трябваше да послужи за сближаване, а именно – идеята за нова Конституция, но тя изглежда не възбуди голяма народна любов. Сега се тества нов вариант. Технологията е проста – предлага се хубава, но неизпълнима идея, както изглежда всеки идеал. И, който е срещу нея, е лош, а който е за нея – е добър. Така днес експертите, леко сконфузено, се опитват да обяснят, че технологично е много трудно в останалия срок до изборите, да се организира и предложеният от Плевнелиев референдум. При цялото й възпитание, и вицепрезидентът Попова намекна за някои разминавания с Конституцията на единия от предлаганите въпроси, но политическата пушилка винаги е по-голяма – на принципа „Дайте да дадем“.

Що се отнася до самите теми, това е друг въпрос. Едва ли има разумни доводи срещу електронното гласуване. Единственото, което се иска, е технологични гаранции за провеждането му и коректността на резултата. Мажоритарният вот мнозина смятат за панацея – на мен лично не ми е ясно защо. Лична отговорност може да се носи – с няколко леки промени в законите – и от пропорционално избрани кандидати. Опитът за мажоритарен вот, по инициатива на Първанов, доведе до влизането на повече от 20 анонимници през 2009 г. в Народното събрание. За имената на тези хора и до днес не можете да се сетите. А мажоритарността предполага те да са достатъчно известни предварително. Така, че въпросът е каква точно мажоритарна система иска президентът, преди да се подхвърля това на българските граждани. Задължителното гласуване на мнозина изглежда като лесен изход срещу апатията, но лично за мен това е фалшива мярка. Погледнете какъв висок процент от гражданите се явяват пред  урните в Германия, Франция и Великобритания – а там няма задължителен вот – и го сравнете с този в Гърция, където гласуването е задължително. Очевидно проблемът е в доверието между гражданите и техните избраници. А преди това – да направим нещо много просто, за което не е нужен референдум – да изчистим списъците от мъртви души, които според различните оценки са между 700 хиляди и милион, за да видим реално каква е активността в България. Да не вземе да се окаже, че е достатъчно добра.

Къде виждате проблемите на българската избирателна система ?

За мен реалните проблеми на българската избирателна система са свързани с финансирането на партии и кандидатите, и с достъпа им до медиите. Лично аз бих премахнал 4%-та бариера и бих я направил 1%-на, след като даваме субсидии от 1% нагоре. Дали от една партия ще влязат трима народни представители или 10, би трябвало да няма значение, след като толкова много хора настояват за мажоритарност. От 20 години имаме субекта на независимия народен представител в пленарна зала и всеки мандат завършва минимум с 20 – 30 такива – затова не смятам аргументът за раздробяването за съществен. В същото време, след като им плащаме от данъците си, ще дадем възможност на повече малки и нови извънсистемни политически субекти да привлекат фокуса на вниманието върху себе си със своята реална политическа работа в  парламента и така да дадат по-голяма възможност за избор на гражданите при един следващ вот. Лично аз съм пристрастен към смесената немска избирателна система, но на всички трябва да е ясно, че избирателната система не е панацея срещу манталитета на избирателите и на кандидатите.

 Арман Бабикян е политически анализатор и специалист по връзки с обществеността.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: