batenbergАвтор: Гаврил Маринов

В „Строители на съвременна България“ Симеон Радев цитира пророческия глас на Бисмарк: „Идете в България. Най-много да ви остане един приятен спомен.” С тези думи „Железният канцлер” окуражава младия германски принц Александър Йозеф фон Батенберг да приеме предложения му от император Александър IIбългарски престол. Още като млад офицер, княз Александър изиграва ключовия си ход, като се включва като подпоручик в руско-турската война. Държейки се достойно на фронта, той е награден с орден „Георгиевски кръст“ IV (18 / 30 юли 1877 г.) – едно морално завоевание на своя бъдещ трон, далo му същинската преднина пред другите претенденти.

Възкачвайки се на престола, едва 22 годишен княз Батенберг е буквално засмукан в незрялата следосвобожденска политическа обстановка. Несъмнено за един млад човек, който е бил любимец на висшата аристокрация във Берлин, животът в София е едно своеобразно изпитание.

Още в самото начало на царуването си, князът демонстрира своите реакционни възгледи относно ултралибералната Търновска конституция, лишаваща Короната от редица правомощия. Логично той се ориентира към съюз с Консервативната партия, създавайки правителство от най-просветените политически фигури в следосвобожденска България, школувани в модерните европейски институции. Основен приоритет на новото правителство е постепенното изтласкване на русите от лостовете на държавната власт.

Въпреки предаността си към цар Александър II, Княз Батенберг не може да пренебрегне расовия славянски импулс на морална деградация у руските чиновници, тяхната скромна компетентност и провинциален манталитет. До румънския княз Карола той пише:

„Предан от все сърце на цар Александра, желал бих да не направя нищо, което би могло да се види като антируско. За съжаление, руските чиновници тук са действували с най-голяма безсъвестност. Във всички министерства владее страшно безредие и системата на грабителство благодарение на Дондуковите порядки е тук едва ли не санкционирана. Всеки ден съм поставян под тягостната алтернатива или да се подчинявам на руските искания, или да бъда обвинен от Русия в непризнателност и „оскърбление на най-светите чувства на българите“. Положението ми е наистина ужасно. Отблъсквам всичко, което е против съвестта ми, и поради това всеки ден трябва да пиша на императора, за да предотвратя клеветите на тукашните руски чиновници.“[1]

Успоредно с противоположните си чувства по отношение на двойнствената руска политика, княз Батенберг търпи непрестанно тежка критика от страна на либералите. В неговите очи последните са нещо като „комунисти, разрушители във всеки случай“, както ги описва Тодор Бурмов. Двете основни фракции на българската политическа система са характеризирани много точно в съзнанието на Батенберг – той е принуден да избира между „Бисмарковия режим и Парижката комуна“.

Притиснат от „конституционната криза“, либералите и император Александър II, княз Батенберг е принуден да разтури консервативния кабинет. Следват две либерални правителства, с подчертано фалшива лоялност и фрустрираща некомпетентност, по време на които антагонизмът между русофили и русофоби сред министри, офицери и общественици ескалира до степен, застрашаваща суверенитета на българския монарх. Положението излиза извън контрол когато на 1-ви март 1881 г. издъхва император Александър II. На тръгване от погребението в Петербург, предчувствайки, че в руския двор неговите врагове ще станат всемогъщи, княз Батенберг изрича през сълзи: „Умря моят покровител – сега всичко за мен е изгубено!“

По време на погребението на покойния Александър II, Батенберг търси опора в лицето на новия руски император Александър III. Българският княз загатва за тежкото положение в страната, атакувайки либералните правителства на Цанков и Каравелов: „България, каза той, е станала свърталище на нихилистите и най-опасните емигранти; държавните работи се решават от руските анархисти, начело на които стои Петко Каравелов; в българските училища преподаването става по учебници, издавани в Цюрих и в Женева от руската емиграция; българските вестници, злоупотребявайки с безграничната свобода на печата, са насочени изключително против Русия и нейния монарх” [2]. Именно в Петербург, по внушение на цар Александър III, княз Батенберг стига до извода, че за да запази княжеството, той трябва наистина да суспендира конституцията, даваща опасно широки граждански свободи на гореспоменатите дегенерати, които чрез някакъв якобински парламентаризъм експериментират своите книжни утопии. Популисткият копнеж по демократичност и народност, за който могат да завидят и съвременните политически демагози, лансиран от тогавашните либерали, „спъва” младата българска държавност.

Освен геополитическите реалности, в отношенията между българския княз и руския император, съществува и ирационалния фактор на омразата на Александър IIIкъм немците. Въпреки че той подкрепя отмяната на Търновската конституция през април 1881 г., руският цар остро ще се противопостави на Съединението на България през септември 1885 г., чиято отговорност на международно равнище носи именно българският княз.

Съпричастността на германеца Княз Батенберг към българския национален идеал е засвидетелствана в едно писмо, изпратено до император Александър III, непосредствено след неговата заповед за отзоваване на руските офицери, участвали в акта на Съединението:

„Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвувам своята корона за благото на българския народ“[3]

Отличното поведение на Княз Батенберг и българското военно командване по време на Сръбско-българската война тушират шовинистките планове на сърбите за хегемония на Балканите. Настъпващите сръбски войски са изтласкани от българска територия и въпреки предупредителните ноти от страна на Великите сили, княз Батенберг е твърдо решен да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори, запазвайки довоенното статукво от 6 септември 1885 г.

Отговорът на Русия не закъснява. В ранното утро на 9 август 1886 г. София е събудена от една зашеметяваща новина. Князът е детрониран и вече е на път да напусне страната. Група русофилски настроени офицери принуждават с оръжие българския монарх да подпише манифест за своята абдикация. Детронацията на княза поставя началото на т.нар. ”българска криза”, продължила в най-острата си фаза цяла година. Безпомощни да се справят със създаденото от самите тях безвластие, заговорниците искат да стоварят отговорността върху политическите сили.

След първоначалната суматоха, националисти и войскови командири на някои гарнизони в провинцията, главно в Южна България, се надигат против детронацията на княза. На 10 август под ръководството на подполк. Сава Муткуров в Пловдив започва организиране на контрапреврат. За делото са спечелени командирите на дружините и полковете в Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Търново, Ловеч, Видин, установена е връзка със Стефан Стамболов в Търново, който също се обявява за връщане на княз Александър Батенберг.

На 17 август при едно емоционално посрещане на българска земя Батенберг отново възстановява прерогативите си в управлението на страната. Това обаче не трае дълго. Успехът на контрапреврата и тържественото посрещане не го успокояват. Положението в страната е неспокойно – извършват се арести на замесени в преврата и политически противници, а любимата войската на княза е лишена от много офицери и тежко деморализирана. В този момент той не притежава необходимата за такава сложна обстановка решителност и смята, че без формалната санкция на Русия не би могъл да управлява страната. Без знанието на Стамболов и правителството той изпраща телеграма до император Александър III, с която иска одобрение за връщането си в България. В своя отговор руският император изтъква, че не може да одобри завръщането на Батенберг и че няма да направи нищо за България, докато той се намира на територията й. На 26 август Батенберг абдикира доброволно и окончателно.

36 годишен, княз Батенберг умира от перитонит на 5 ноември 1893 г. Вестта за смъртта му достига до България още на 6 септември. В армията е обявен 10-дневен траур. Прочувствена реч е произнесена от Димитър Греков като почит към „първия княз на възродилата се България“. Веднага след нея се получава телеграфическа заповед тленните останки на Батенберг да се пренесат в София където да бъде изпълнено предсмъртното му желание: „Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си – честта си.“

Останките на Батенберг са положени в древната църква „Свети Георги“, а по-късно са пренесени в специално издигнатия за целта мавзолей в центъра на столицата ни, където Князът почива и до днес.


[1] Радев. С., Строители на съвременна България, с. 176

[2] Пак там, с. 257

[3] Пак там, с. 547-548

Снимка – www.google.com

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: