ferdinand_of_bulgaria_4Автори: Димитър Петров, Гаврил Маринов

Кобургската династия навлиза в най-висшата фаза на своя разцвет през XIX в. Чрез ловка дипломация и серия от династически бракове, тя се превръща в най-могъщата династия в света, достоен наследник на великия германски род на Ветините. През четиристотингодишното си съществуване Кобургите са създали тесни връзки с всички кралски домове в Европа и останалия свят. С течение на благоприятни обстоятелства и по Божията милост, на българския народ се отдава възможността да почерпи благодат от тази великолепна историческа устойчивост. На 26.02.1861 г. германският аристократ, принц Август фон Сакс-Кобург-Гота и наследницата на последния френски крал Луи-Филип, княгиня Климентина Бурбон-Орлеанска, дават живот на бъдещия български цар – Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски, известен накратко в историографията като цар Фердинанд I.

След 1989 г. година много исторически личности, низвергнати и очернени от комунистическата историография, успяха да получат своята реабилитация. Въпреки заслугите му за безспорния политически, икономически и културен напредък на България в периода 1887-1918 г., цар Фердинанд I все още не успява да намери своето полагащо се място в съзнанието на днешните българи. Причините за това се коренят във факта, че освен външния натиск, срещу цар Фердинанд се обявяват както републикански настроените комунисти и земеделци, така и представителите на традиционните български партии в периода между двете световни войни. Критиките към Фердинанд са основно в три направления:

        вина за убийството на Стефан Стамболов – критика, която идва от десницата;

        установяването на т.нар. „личен режим” – критика от либералите;

        основна вина за т.нар. „национални катастрофи” – критика от всички страни.

Пристигането на цар Фердинанд (тогава още княз) в България повишава рейтинга на страната в международен аспект и я измъква от политическа и финансова изолация – период известен като „Българската криза”. Приемайки България за свое отечество, независимостта на българския народ става за княз Фердинанд основно съдържание на живота му. Възползвайки се навреме от международната обстановка, княз Фердинанд обявява на 22 септември 1908 г. независимостта на България. Заедно с това той е обявен за „Цар на Българите”. Акт с изключително значение за националното обединение – Царя има покровителство над всички българи, независимо от това къде се намират. От друга страна чрез тази титла се възстановява легитимността на българските монарси от Първото и Второто царство.

Въпреки признанието на Фердинанд от Великите сили, Русия заема отрицателна позиция в лицето на император Александър III – пореден очерк в историческата анти-българска линия на руската дипломация. След смъртта на Александър III, новият руски император поставя твърдо условие за признанието на княз Фердинанд от Русия – престолонаследникът трябва да приеме православната вяра. Приемайки тежкото условие, цар Фердинанд се превръща в абсолютно легитимен представител на България, а покръстването на Борис ще донесе впоследствие допълнителни ползи и успехи на България.

В манифеста от 22 януари 1896 г. цар Фердинанд съобщава:

„Понеже не намерих там, където очаквах разумение на това, което България изисква, аз, верен на клетвата, която съм дал на възлюбения си Народ, реших сам лично да отстраня препятствията и да сложа пред народния олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва, която мога да дам. Обявявам на всички българи, че на втори февруари тази година, денят на Сретение Господне, ще се извърши Свещеното Миропомазване на престолонаследника Борис, княза Търновски по обредите на народната ни православна църква.“ 

Във вътрешен план, цар Фердинанд успява да постигне политическа стабилност докато не се сблъсква с един от силните български политици – Стефан Стамболов. Колизията между скептичния светоглед на германския аристократ и стихийния национал-революционнен импулс на Стамболов, постепенно се изражда в опасен антагонизъм. Фердинанд усеща, че либералното управление на Стамболов уронва имиджа му сред висшите аристократични кръгове, пречейки на официалното му признаване в международен план, а оттам застрашавайки и суверенитета на княжеството. От друга страна, политическите разбирания на Фердинанд за конституционна и парламентарна монархия драстично се разминават с управленските практики на Стамболов. Поради това, князът в действителност участва в свалянето от власт на Стамболов, но няма никаква вина за неговото по-сетнешно убийство. Това е видно от факта, че Фердинанд е принципен противник на смъртното наказание, което принуждава Стамболов да промени закона, така че смъртните присъди да бъдат валидни и без княжески подпис.

Както вече споменахме, Фердинанд е убеден привърженик на парламентарната монархия и конституционния ред. Важно е да се знае, че за разлика от другите владетели на Третото българско царство, Фердинанд не само че не излиза извън дадените му от Търновската конституция прерогативи, но и дори не се възползва от тях докрай. Той в нито един момент не държи правителство, което няма парламентарно мнозинство. Това го отличава като по-голям демократ дори от сочените за пример в това отношение френски крал Луи Филип и белгийски крал Леополд II. Смело можем да се твърди, че в най-новата българска история никога не е имало и няма такава свобода на словото и печата, както в периода, абсурдно окачествяван от социалистическите историци като „личен режим” на Фердинанд (1899-1915 г.).

Милитаристичното възпитание на цар Фердинанд е умело използвано от противниците му като пропаганден инструмент по отношение на неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война. В социалистическата историография вече откриваме завършената, тежко залегнала в съзнанието на българина и до днес теза, за водения от „имперски амбиции“ цар-подпалвач на Балканските войни, главен виновник за присъединяването на България към Централните сили през Първата световна война и последвалата катастрофа.

Не е лъжа, че цар Фердинанд обръща изключително внимание на армията и военното строителство. Благодарение на него, войската ни е оборудвана с най-модерното за времето си снаряжение и бойна техника. Небезизвестно е особеното отношение на монарха към подготовката и възпитанието на офицерите. Той познава поименно всички юнкери от Военното училище и има лични впечатления за качествата и способностите на всеки един от тях. Следи внимателно както службата, така и атестациите на всички офицери. Същевременно проверява доколко са обективни, усърдни и честни командирите при атестирането на подчинените си. Така в българската армия цар Фердинанд създава една уникална система от пруски тертип, в която до 09.09.1944 г. няма случаи на невярна или неточна атестация. В тези условия се стимулира развитието само на способните, интелигентните, знаещи и можещи офицери. Ходатайствата и протекциите са абсолютно непознати. В такъв смисъл спокойно може да се твърди, че апогея на могъществото на българската армия е именно по време на управлението на цар Фердинанд.

Въпреки военното превъзходство на Балканите, Фердинанд е бил категоричен противник на включването на България в Балканския съюз и го сключва само поради огромния натиск от страна на русофилите и влиятелната македонска емиграция в София. Нещо повече, в опит да избегне войната, Фердинанд предлага да се даде автономия на Македония под международен протекторат. През Първата световната война пък неутралитетът на България от 1914 до 1915 г. е основно негова заслуга. Влизането на България във войната е отново резултат от обществения натиск (стигащ до персонални заплахи към живота на Царя – атентатът в софийското казино). След изборите през 1914 г. парламентарното мнозинство, подкрепящо премиера Васил Радославов, е изцяло за намеса във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция (поради коварната игра на балканските ни съседи, довела до Междусъюзническата война от 1913 г.) Нещо повече, Фердинанд предлага на румънския крал Карол I двете страни да създадат неутрален блок до края на войната. Евентуален неутралитет би довел до териториални придобивки за България след края на войната (подобно на Дания). Но въпреки загубените войни за национално обединение, България излиза от тези войни териториално уголемена спрямо границите си от 1912 г. 

Освен неговите чисто политически заслуги, не бива да се забравя и безспорния личен принос на цар Фердинанд като меценат за изграждането на съвременна България – технологичен прогрес, инфраструктура, културни институции, резервати, паркове и.т.н.

Share This

Share This

Share this post with your friends!

%d блогъра харесват това: